Всичко започна след края на средното ми образование. До тогава бях с нормално телосложение, ядях каквото и колкото искам. Нещо обаче се случи. Сякаш живота ми се разцепи на две и навлязох стремглаво в своя кошмар и неусетно и неразбрано от мен се завъртях шеметно по една спирала, която ме носеше към дъното. Такава „магия“ ме застигна, че качвах от всичко, което ядях, ама не само това, на мен и апетита ми се увеличаваше до приемането на заплашителни количества храна. И тъй като и визията ми тотално се развали, тук се намеси суетата, че не изглеждам добре и изпаднах в някакви депресивни състояния. Измъчвах се от това, страдах, но в същото време продължавах да се тъпча. Спомням си, имах легло, на което се вдигаше матрака и там си складирах сладки провизии, да си имам винаги под ръка. Спомням си също така, че излизах от къщи и целта ми беше да отида да си купя 6-7 сладоледа, а мечтата ми да се върна и да си ги изям един след друг. На този темп на тъпчене тялото ми съвсем не издържа и започна да се „цепи“. Звучи страшно, така е и донякъде може да го възприемете буквално. Нека да поясня, появиха се стрии, за първи път се сблъсках с тях, но до ден днешен ми напомнят за онзи кошмарен период. Те се появяват при рязко качване на килограми.
От позицията на днешния ден мога да кажа, че дори ги обичам защото ми напомнят колко съм силна. Напомнят ми какво беше и какво е сега и дългият път между беше и сега, който извървях. А за това се иска събуждане, осъзнаване, смяна на посоката, решение, твърдост, действие, сила!
Нека да продължа с разказа си как стигнах до булимията. В мен сякаш живееха двама, единият който искаше да съм слаба и ми казваше: „От утре вече няма да се тъпчеш и ще свалиш тези килограми“ или „Лакомията беше до днес от утре вече няма“ и друг който саботираше тези мои „твърди“ решения за промяна, и изобщо не ми се получаваше това „от утре“. Напротив „от утре“ си оставаше същото като „днес“, със същите подвизи по поглъщане на огромни количества храна и после пъшкане докато стомахът я преработи. Няма да изпадам в подробности и да ви разказвам как точно започнах с булимията. Само ще кажа, че се случи много бързо и стана факт в живота ми когато бях на 17-18 години. Беше станала мое ежедневие. Аз бях булимичка.
В допълнение към всичко това в мен намери убежище и вината, в началото я изпитвах по-малко, но после стана по-голяма. Тя се зароди някак си в мен и я изпитвах винаги след като преядях и винаги когато се погледнех в огледалото и видех големите си бутове, корема, бузестото лице и китките на които не се виждаха кокалчетата.
Постепенно нещата излязоха от контрол и станаха доста мъчителни. Какво имам в предвид ли? Вече Ви загатнах за вината, тя стана достатъчно осезаема и болезнена изпитвах я всеки ден. Започнах и да не се понасям, не можех да понасям дебелите си бедра, които се търкаха когато ходех. И цялата трагедия беше в това, че нямах сили, инат, воля, както искате го наречете да променя нещата. Само съжалявах се, исках промяна, но продължавах да върша всичките гадории. Изобщо не осъзнавах, че за да имам друг резултат, трябва и действията ми да са други. Но за такива мъдрости съзнанието ми все още не беше дорасло. Междувременно и с булимията нещата станаха доста гадни, тя взе пълен контрол над мен. Станах толкова пристрастена и зависима от това, че не можех да спра. Тя даже ме правеше още по ненаситна и сякаш възбуждаше в мен още по-голям глад и желание за поглъщане на храна. Повръщанията се превърнаха в доста мъчителни изживявания, когато отидех в банята ми трябваха минути докато се настроя да започна. Гърлото ми дереше от постоянното бъркане в него. Зверски ми се ядеше, случваше ми се толкова много да ям, че да се докарам до усещане на пръсване и да продължавам да ям. Стигнах дъното, че и заорах в него.
Никой от семейството ми, майка, татко, брат ми не заподозря и не разбра какво се случва с мен. Аз се грижех старателно да прикривам следите за да останат незабелязани моите действия. Имах две лица. Едното го показвах, когато бях със семейството ми и с други хора, а второто си го знаех само аз.
Аз успях да се излекувам сама с божията помощ, друго обяснение нямам. Моето отрезвяване започна след като „случайно“ гледах един филм. В него се разказваше за едно момиче болно от булимия. Докторът го предупреди, че ако не спре може да УМРЕ! В този миг се уплаших! Много се уплаших! От този ден започна бавното ми и отново мъчително връщане към светлината, но се получи. Възможно е! Животът без булимия е много, много красив!
Моля ви чуйте ме и започнете да правите крачки в правилната посока. Недейте да допускате животът да ви се изплъзне и да не изживеете всички красиви неща, които са приготвени за вас. Повярвайте ми животът предлага радости всеки ден и си заслужава да се живее и да му се радваме. Хубавите неща се забелязват, когато се фокусираме върху тях. Знам какво говоря. Отначало е трудно. Може да се наложи да си налагате да забелязвате хубавото и да благодарите за това което имате точно сега. С времето това ще ви стане навик и вече ще правите повече това, отколкото да забелязвате лошото и липсите.
Когато се гърчех с булимията бях 17-18 годишна, сега съм на 42. Вече 20 години се радвам на свободата си. Имам семейство и две деца и изглеждам прекрасно, във форма съм. Постигнах го, когато булимията си отиде. Щастлива съм!
Авторката е отворена към комуникация и споделяне на още насоки, подкрепа и личен опит. Може да и пишете на petja_nikolaeva@abv.bg и тя с удоволствие ще отговори на вашите запитвания или споделяния.
